Човекът е безпокойство

За Жан Пол-Сартр, както и за Йорданка Дърмонска, философските въжделения могат да се разграничат на периодите "без Бог" и "със Бог". 

Дълго търсих това мое есе "Човекът е безпокойство", което даже беше спечелило награда на Регионалния инспекторат по образованието в Пловдив. Четейки го отново, не си обяснявам защо и как е спечелило награда, освен ако някоя болна комунистическа душа не го е оценявала... Определяйки обаче оценяващия по този начин, не остават думи, с които да се опише душата, сътворила настоящото есе...

Желая да публикувам есето, а след това да разкажа историята на философа безбожник Сартр. Важно е да отбележа, че по времето, когато съм писала есето, не съм знаела, че Сартр в последствие се е отказал от философията си и я е отхвърлил напълно (подобно на Дарвин). 

Човекът е безпокойство 

Есе 

От пръв поглед философията на Жан-Пол Сартр се основава на твърденията за абсолютната свобода и несъществуването на Бог. В своя труд “Битие и нищо”(1943) Сартр излага основите на своята философска система, в която “съществуването е предшестващо същността”. Най-напред той прави разликата между нещата, които съществуват в себе си и хората, които съществуват за себе си. Осъзнаващи пределите на познанието и тленността, хората живеят с екзистенциален страх. Според Сартр човекът не е сбор от това, което има, а целокупност от това, което все още няма, от това, което може да има. Своите идеи той доразгръща в съчинението “Екзистенциализмът е хуманизъм”(1946). Според Сартр човекът е ужасяващо свободен и отговорен за изборите, които прави. В една вселена без Бог, животът няма значение или цел отвъд задачите, които всеки сам поставя пред себе си.

Атеизмът е неразделна част от философията на Сартр и в този смисъл се явява дори опорна точка, на която неговите твърдения се основават (в своето съчинение “Екзистенциализмът е хуманизъм” той наистина признава себе си за атеист или по-точно за представител на атеистичния екзистенциализъм). Например, неговото схващане за преднината на съществуването над същността е следствие на неговия атеизъм, който плавно преминава в хуманизъм. Човекът сам прави себе си. Най-напред той прави избор, решава какъв иска да бъде и едва след това осъществява замисъла. Добрият избор, обаче изисква от човека да бъде максимално наясно какво точно избира, защо го избира и какъв резултат очаква в следствие на евентуално направения избор. 

От своя страна хуманизмът на Сартр също може да бъде схванат като своеобразен атеизъм. Съществуването на Бог ограничава свободата на човека. Погледът на Бог обективизира човека и по този начин отнема неговите способности и качества да бъде самосъзидателен. 

Свободата е най-важният ключ за Сартр, за да разбере човека: чрез свободата, смисълът навлиза в света. Той поддържа това, че в самото начало човекът просто е. Така призванието му не е нищо друго освен безкраен процес на самосъзидание. Сартровата свобода е нещо, което не оправдава нищо. 

Човекът не е свободен да не бъде свободен. Тежкото бреме на тази свобода постоянно го преследва. Нещо повече, свободата го поставя в ситуация, изискваща от него да провежда почти непрекъснат избор. В своето всекидневие човекът има пред себе си поредица от избори и във всеки избор, преценявайки собствените си качества и своето поле на евентуални възможности, което има пред себе си, той трябва да преценя ценността на резултата от избора. 

Човекът е осъден да бъде свободен. Абсолютната свобода в основата си е тълкувана като безкрайна отговорност. Човек, който е съвършено свободен, има пълната отговорност за своята свобода. Под въздействието на товара на тази важна отговорност човекът изпада в едно безнадеждно състяние, преживява отчаяние и безпокойство. 

Сартр представя изоставянето или отчаяното положение (безнадеждното състояние) като приемане на факта, че човекът е сам в един ужасяващ космос, оставен без Бог, и единственото което трябва да направи е да начертае своя път до края. Изпълнението или неизпълението му зависи, дори в по-голямата си част е продиктувано, от съпътстващия избора страх от евентуална грешка, отговорността за която не може да бъде прехвърлена другиму. Страхът е израз и на това, че човекът е свободен да проектира реализациите на своята свобода. 

Описанието на това безнадеждно състояние, Сартр представя така: 

“Когато говорим за “безнадеждно състояние”, ние имаме предвид само, че Бог не съществува и че ние трябва да приемем всички последствия, които това води.” 

Отчаянието, според Сартр означава, че “ние ще ограничим себе си до пресмятането само с каквото зависи от нашата воля, или от общото впечатление на вероятностите, което прави нашата дейност възможна.” 

А колкото до безпокойството, то се отнася до чувството, че човекът не може да избяга от усещането за пълна, абсолютна и безусловна отговорност за реализацията на почти непоносимата отговорност поставена на неговите рамене, отговорност не само за него самия, а за всички. Относно безпокойството Сартр казва: 

“Екзистенциалистите казват направо, че човекът е безпокойство. Ето какво значи това: човекът, който въвлича себе си и който осъзнава, че той не е само човекът, който избира да бъде, но също е законодател, който, избирайки целия човешки род, също както самият той, не може да избяга от усещането за неговата тотална и дълбока отговорност.” 

****************

В книгата "50 нобелови лауреати и други велики учени за вярата си в Бога" е разказана интересната история на Жан-Пол Сартр. Ето я и нея:

35. ЖАН-ПОЛ САРТР, Нобелов лауреат за литература

Френският философ Жан-Пол Сартр (1905-1980) е удостоен с Нобеловата награда за 1964 “за творчеството си, което е богато на идеи и изпълнено със свободолюбие”. От 1924 до 1929 Сартр учи в Екол Нормал (Париж), където защитава своята дисертация по философия. Основните му произведения са:“Погнусата” (1938), “Битие и нищо” (1943), “Екзистенциализмът е хуманизъм” (1946), “Критика на диалектическия разум” (1960), “Думите”(1964).

♦♦♦

САРТР – ВОЙНСТВАЩИЯТ АТЕИСТ

1♦ В “Екзистенциализмът е хуманизъм” (1946) Сартр пише:

“Достоевски беше писал: ‘Ако Бог не съществуваше, всичко щеше да е позволено’.

И наистина, ако Бог не съществува, тогава всичко е позволено; и затова човекът е изоставен, защото не открива нито в себе си, нито извън себе си възможност да се опре на нещо.

…От друга страна обаче, ако Бог не съществува, тогава ние не откриваме пред себе си никакви ценности или повели, които да узаконят нашето поведение. Така че нямаме нито зад себе си, нито пред себе си – в сияйното царство на ценностите – оправдания и извинения. Ние сме сами, без извинения. Ето това имам предвид, когато казвам, че човекът е осъден да бъде свободен. Осъден, защото не се е сътворил сам, но въпреки това е свободен, защото, веднъж захвърлен в света, той е отговорен за всичко, което прави.” (САРТР 1992, 23-24).

ОБРЪЩАНЕТО КЪМ БОГА

2♦ Малко известен е фактът, че в началото на 70-те години Сартр преживява неочакван душевен обрат, чиято кулминация е през 1980-та, когато той приема месианския Юдаизъм. Сартр изоставя своя атеистичен екзистенциализъм и достига до вярата в Бога. Това обръщане към Бога е описано в американското списание “National Review” (New York, 1982) от професор Томас Молнар:

“Почти през цялата си кариера философът Жан-Пол Сартр беше войнстващ атеист. Въпреки че понякога политическите му убеждения бяха в конфликт с Марксисткия материализъм, всъщност те бяха изключително близки до най-тираничните Сталинистки доктрини.

И все пак, през последните месеци от живота на Сартр се случиха някои изненадващи обрати. През 1980 г. той беше почти загубил зрението си и силите си, но все още беше запазил непокътнат своя здрав разум; именно тогава Сартр се приближи твърде много до вярата в Бога, а може би се случи и нещо повече. Тази история може да бъде разказана накратко, но с необходимото уважение.

През последните години от живота на Сартр един бивш комунист-маоист, Пиер Виктор, беше постоянно до него. В ранната пролет на 1980 г. те двамата водиха диалог на страниците на ултра-лявото списание “Nouvel Observateur”.

Достатъчно е да цитираме само едно изречение от думите на Сартр, за да можем да оценим до каква степен той е приел благодатта на Бога и идеята, че човекът е сътворен:

‘Аз не мисля, че съм просто продукт на случайността, че съм само една частица прах във Вселената; аз чувствам, че съм някой, който е бил очакван, създаден, планиран. Накратко, аз съм едно същество, което само един Творец би могъл да постави тук; и тази идея за творческа ръка се отнася до Бога.’

Привържениците на атеистичния екзистенциализъм ще забележат, че с това единствено изречение Сартр се отрича от цялата си философска система, от всичките си доскорошни убеждения, от целия си живот.

Краят на тази история, за съжаление, никак не е поучителен. Житейската спътница на Сартр – Симон дьо Бовоар – се държеше като ограбена вдовица по време на неговото погребение. По-късно тя публикува книгата си “Сбогом на Сартр”, в която злобно атакуваше Сартр заради неговото религиозно обръщане. В своята книга тя пише: ‘Сартр дълго се противеше на религиозните изкушения от страна на Пиер Виктор, но накрая се предаде. Как да си обясним тази изкуфяла постъпка на един предател?’ – пита тя глупаво. И след това добавя: ‘Всички мои приятели, всички Сартърианци и целият издателски екип на списанието “Les Temps Modernes” са потресени също като мен и ме подкрепят в моя ужас’.

Пред нас се сблъскват ужасът на мадам дьо Бовоар и религиозното обръщане на Сартр. Безспорно, истината е безкрайно по-близо до слепия, но все още виждащ, стар философ.” (ТОМАС МОЛНАР – професор по Френска и Световна литература в Бруклин Колидж, “Jean-Paul Sartre, R I P: A Late Return,” in “National Review”, New York, 11 June 1982, Vol.34, Issue 11, page 677; виж също McDowell and Stewart 1990, 477).

3♦ Гореспоменатият Пиер Виктор е египетски евреин и бивш комунист; той е близък приятел на Сартр и негов дългогодишен личен секретар. Около 1970-та Пиер Виктор става дълбоко религиозен и приема отново истинското си име – Бени Леви.

Издателят на книгата “Hope Now: The 1980 Interviews”, в която са поместени диалозите между Сартр и Бени Леви, пише:

“През март 1980 г., само един месец преди смъртта на Сартр, ‘Le Nouvel Observateur’ публикува серия от диалози между изнемощелия философ и неговия млад секретар Бени Леви. Тези диалози ни разкриват един нов Сартр, който е отхвърлил своите комунистически убеждения и е отблъснал своите най-близки приятели, дори и Симон дьо Бовоар. В действителност, Сартр се е отрекъл от вярата си в марксизма и от всичките си фундаментални убеждения, че индивидуалното съзнание е първично, че насилието е неизбежно и т.н.; вместо това, в края на своя живот Сартр прегръща месианския Юдаизъм.

Малко преди смъртта си Сартр потвърди автентичността на публикуваните диалози и на тяхното смайващо съдържание.” (“Hope Now: The 1980 Interviews”, Jean-Paul Sartre and Benny Levy, University of Chicago Press, 1996).

4♦ Издателите на списание “Wired” (Mай, 1996, Сан Франциско) пишат:

“Всичко, което знаехме за Жан-Пол Сартр, вече не е валидно. Книгата ‘Hope Now: The 1980 Interviews’ (в която са публикувани разговорите между Сартр и неговия секретар Бени Леви, проведени малко преди смъртта на Сартр) ни разкрива един философ, който е изоставил левите си идеи и своите приятели, и е приел месианския Юдаизъм.” (“Wired”, №4.05, Conde Nast Publications Inc., San Francisco, 1996).

5♦ През 1980-та в един от гореспоменатите диалози с Бени Леви, Сартр прави някои озадачаващи признания относно своята доскорошна атеистично-екзистенциална философия:

“БЕНИ ЛЕВИ: Ти веднъж ми каза: ‘Аз често съм говорил за екзистенциалното отчаяние, но всъщност това са празни приказки. Аз говорех за отчаянието, просто защото другите говореха за него, защото беше модерно; по това време всички четяха Киркегор.’

САРТР: Точно така. Лично аз никога не съм изпитвал отчаяние; нито за миг не съм мислил, че отчаянието е част от моя характер. И все пак, аз бях склонен да приема, че отчаянието играе важна роля в живота на другите, просто защото те непрекъснато говореха за него.

Но това беше временно явление, което съм наблюдавал и при много други философи. Обикновено в началните етапи на своето творчество философите възприемат дадена идея от хорските приказки, на която придават прекомерна важност. Но по-късно, постепенно те спират да говорят за тази идея, защото осъзнават, че тя е напълно лишена от смисъл. Тогава философите разбират, че всъщност са били повлияни от слухове и празни приказки.

БЕНИ ЛЕВИ: Можеш ли да кажеш същото и за така нареченото екзистенциално страдание?

САРТР: Аз никога не съм изпитвал такова страдание. Просто това беше едно ключово философско понятие от 30-те до 40-те години на ХХ-ти век. Това беше едно от понятията, които ние непрекъснато използвахме, но за мен то не означаваше нищо.” (Виж “Le Nouvel Observateur”, 10-16 март 1980, №800, с.56;виж също “Hope Now: The 1980 Interviews”, University of Chicago Press, 1996, 55).

Виж статиите:

- “The Last Words of Jean-Paul Sartre,” trans. Rachel Phillips Belash, Dissentmagazine, Fall, 1980: 418-419.

- “From Maoism to the Talmud (With Sartre Along the Way): An Interview with Benny Levy,” by Prof. Dr. Stuart Z. Charme, in Commentary magazine, December 1984, pp. 48-53.

- “Special Tribute to Sartre. Benny Levy: Today’s Hope - Conversations with Sartre”, inTelos magazine, №44, Summer, 1980.

♦♦♦♦♦♦♦

(Останалите глави от Част Втора са публикувани в печатното издание.)