Още едно мое есе, което значително радва читателското ми око, или поне в много по-голяма степен от философските въжделения, представени в "Човекът е безпокойство". Е, аз имам и един, струва ми се, по-сполучлив философски опит, който обаче в момента нямам наличен в електронен вариант. Става дума за есе на английски, отново за конкурс, което е по мисъл на Томас Хобс (мисля, че беше следната:) "Where there is no common power, there is no law, where no law, no injustice." Спомням си, че темата ми беше по-приятна, а и е по-близка до стойностните неща, например апостол Павел в Посланието си към римляните не обяснява ли нещо подобно за езичниците, които нямат закон?
А това есе, което сега ще споделя, е много приятно. Като изключим забавната превзетост, характерна за моя художествен и философски стил :) Подчертавам, че есето не претендира да е християнско, по какъвто и да е начин.
Щастието е парфюм, с който не можеш да полееш другите, без да напръскаш и себе си

Ралф Уолдо Емърсън
Щастието е духовното изживяване, което е вдъхнато у човека от божествената промисъл още от неговото създаване. То съществува изначално в душата на човека и осмисля неговото битие – човекът е създаден да бъде щастлив, както птицата е създадена да лети. Това висше проявление на човешкия дух облагородява вътрешния свят и установява в него вечно търсената божествена хармония. А когато се роди в човешката същност тя се отваря за изконните вечни и вселенски ценности и прелива в безкрайността като съгражда не само личностното щастие, но и това на другите. Човекът е успял да преодолее егоистичния си нрав и се потапя в изживяването на едно по-дълбоко и по-добро чувство, което приближава центъра на егоцентричния светоглед на отделния индивид и центъра на човешкия възглед за всеобщото благо, като това сближаване води до удовлетворение – първата крачка от пътя към щастието.
Какво тогава означава човекът да бъде щастлив? Може би да прави другите щастливи и едва тогава върху него ще паднат живителните капки на духовното благоденствие; или бидейки щастлив да дари и на околните част от емоционалното си удовлетворение.
Не винаги човекът се бори единствено и само за личностната си задоволеност и собственото си щастие, но ги намира и преоткрива за себе си дори и когато те присъстват у другите. Това е възможността на човека да вижда и усвоява доброто, да изпитва положителни емоции, да премахне негативизма и да усети пълноценно благотворната сила на щастието. Но това щастие не е самоцелно, а дава началото на хармоничния вътрешен свят, духовното извисяване и сливане с божественото. Тук щастието не се разглежда като една обикновена човешка емоция, а като осъществяване връзката човек-общество, трайна и необходима за усещането на човека като пълноценен индивид, осъзнал своята значимост в своето и общественото битие. Свързването му с колектива го кара да пренебрегва себе си в името на останалите и борейки се за тяхното щастие да почувства личното такова:
“В борбата за щастието на другите ние намираме своето собствено щастие” (Платон).
Именно затова възгледът на Платон за доброто като висша ценност в света на духовното се свързва и с щастието, защото и двете са изначални(божествен дар), и
двете са върховната сила, която движи света и го води към прогрес.
Не само другите и тяхното щастие могат да зарадват човека като отделен индивид. Много често вътрешната хармония, порядъкът в душевния свят, дори божествената светлина, която той излъчва, могат да повлияят на останалите и да допринесат за тяхното щастие. Да кажеш добра дума на някого, когато се нуждае, да направиш добро дело, да проявиш състрадание, да споделиш радостта – това е мостът между изпитваното лично щастие и предаването му на
останалите, защото
“Човек, който прави другите щастливи, не може да бъде нещастен” (Хелвеций).
Може би защото щастието е синтез от личните емоции и тези на останалите около нас. За да го изпитаме, ние трябва да сме способни от една страна да споделим радостта си, а от друга - да я възприемем от външния свят и да обогатим себе си.
Щастието е такава висша емоция, която е битийна характеристика на човека, и когато съществува не може да се запази еднолично - тя неминуемо засяга и се отнася и до останалите. А в случаите, когато останалите я изживяват - отделният индивид не може да дистанцира от нея, не може да остане безучастен и непременно я изживява.
R: Всички права запазени.


0 коментара:
Публикуване на коментар